Пламък в дъжда

Есен...
Когато природата се възпламенява и угасва пред очите ти и всеки миг поражда ту слънчева усмивка,ту дълбока меланхолия.Времето,в което се чувстваш сърдечно заобиколен от изпопадалите листа със слънчеви багри и в същото време толкова отритнат и далечен от вечно бързащите хора,дотолкова вглъбени в преследването на пътя към собственото си спасение и неспособни да се огледат дори за миг.
Есен...
Тя е тази,която събира и разделя душите.
Моменти на радост от старите познати лица,моменти на тъга от заминаващото си лято и емоциите,които го придружават.
Тя е тази,която дава надежда и отнема желания.
Надеждата за сплотените мигове в последните опити на небето да се възпламени преди да настъпи нощта,опитваща да надделее срещу меланхолията от вече изгубената жар в облаците.
Есен....
...и вървиш по улиците.
Вали те дъжда и всичко е сиво...
...вали те дъжда,мокри са и улиците.Вглъбен си и ти,както останалите хора в своите собствени проблеми.Внимаваш в стъпките си,сякаш всяка една може да ти е последна.Устремен си към своето сухо спасение,далеч от дъжда,плаващите плочки по градските тротоари,далеч от ядосаните шофьори,далеч от вглъбените хора.
Единствено листата със слънчеви багри те гледат и чакат ти да им върнеш свободата само с един единствен поглед,изпълнен със слънчева светлина.Чакат спасението си в твоята усмивка...
Времето лети,а ти трябва да намериш своето спасение.
Успя ли?
Искрено се надявам това да е така.